Мартина

Безглаголно – тя

Идейност. Креативност. Скромност.

Пресичане

Спомняте ли си онова „Ето това е човек, за когото трябва да разкажеш!“ от историята на Ники? Тогава споменах, че това са думи на Мартина, за която също предстои да разкажа в блога. Със слънчевото момиче първоначално се засичахме много повече виртуално, отколкото на живо. И двете сме горди възпитаници на Национална Априловска гимназия, но се открихме една друга на по-късен етап. Ако следите страницата ѝ във фейсбук, ще се заразите с оптимизъм и интересни идеи. Именно след като веднъж разглеждах профила ѝ, се замислих, че е добра идея да я потърся за „Разковниче“.

Има още

Обичам

Обичам миризмата на измито стълбище. И на горещ асфалт след дъжд. И двете ми напомнят на детството. Първото свързвам с две неща. Къщата на любимото ми село, която има външна стълба. „Люс“ една кофа или леген, измитане. Усещане за свършена работа. Освежаване на реалността. Играта след това е друга. И споменът. Второ – входа в панелния блок, в който израснах. Обикновено жените чистеха в почивен ден. Почивен ден означава, че няма училище за децата. А това значи – игри пред блока. В задъханите паузи тичахме до домовете си. Я да пийнем вода, я да хапнем набързо, я защото родител ни е извикал „за нещо си“. Хукваш по стълбите. А някой вече ги е измил. Онази миризма… Ако някога се случи да я усетя отново, тя изтрива времето. Все едно никога не се е случвало след онези мигове в детството. В които тичаш, за да пийнеш вода у дома. И изведнъж чувстваш света по-подреден. Що се отнася до миризмата на горещ асфалт след дъжд… Това е изпълненото обещание на лятото, че не е забравило за теб.

Обичам да гледам капки дъжд, стичащи се по прозорец. Макар все по-рядко да го правя. Отново ми напомня на детството. Задната седалка в Москвича. Едно пътуване става много по-интересно, когато следиш какво ще направи капката, която си си набелязал. Социалистическото возило пропуска и вятър, и влага, родителите ти невинаги си говорят на теми, които са ти интересни, но, за Бога, тези капки наистина оправят всичко. И споменът е съвършен заради всеки детайл, благодарение на спойката от дъжд по стъклото.

Обичам, когато спре токът. Да-да, ако имам да върша работа на лаптопа, а батерията му не е заредена достатъчно, пуснала съм пералня и съм сложила да готвя нещо, разбира се – тюхкам се малко. Но след това вадя свещите. Забелязвам меката светлина на нощта. Замислям се за предците си, които не са имали да вършат работа на лаптопа, да пускат пералня, а манджата е къкрила на печката с дърва. Отново се сещам за детството. Веднъж в панелката спря токът. Имаше буря. Нагласих си вечерята на поднос, сложих един стол пред прозорците, заметнах пердетата и гледах зрелищните светкавици, които падаха над гората. А пък веднъж на любимото село… За градските чеда да кажа, че на село, където почти във всяка къща се гледат животни, не е необичайно да има бълхи. Имаше един страшен период. Напаст. Е, да ти спре токът в такъв момент, определено прави нещата по-интересни. Тогава поставих рекорд по хванати бълхи. При това на свещ. В такива моменти се чувстваш като в разказ на Йовков. Колкото и абсурдно да звучи, тази вечер – на село, с бълхите, свещите, баба и дядо – е една от най-истински изживените ми.

 

За всеки

Днес на разсъмване луната

беше под стряха от облак.

Пълна като богиня

от отминало

време.

Тя самата е време. Свидетел без

думи. Непозната скитница

с път начертан.

Чезне, връща се, но винаги там.

Що ли крие в своето търпеливо

мълчание?

Черният фон вече е син.

От изток настъпва

зората.

Луната е за всеки.

И слънцето ще напомня

за това през

деня.

По средата

Ако всичко беше черно и бяло, животът щеше да е много по-лесен. Две възможности пред всеки избор. И толкоз. Но човекът е художник. Хамлет с четка и палитра, който влива двете реки на битието и не-битието във водопад от цветове. Творец чрез претворяване. И лесното става главоблъсканица, която води за другари неизвестност, но и любопитство; безспокойство, но и вълнение; страх, но и надежда. От твореца зависи какво ще избере.

Черното и бялото са истина, а ние сме в средата. Животът е дъга, по която се разхождаме, докато едновременно се мръщи буря и усмихва слънце. И докато понякога се лутаме по хамлетовски драматично, дано по-често си припомняме, че сме на дъгата, благодарение и на двете.