Дядо и внуче

Наскоро станах свидетел на разговор между дядо и внучката му. Возиха се на съседните седалки в автобуса. Всъщност, вероятно нямаше да чуя нищо, защото си бях пуснала музика, но в паузата между две песни се прокрадна пропития с любопитство въпрос: „А вие с баба как се запознахте?“. Не можах да се сдържа. И просто заслушах историята заедно с детето. Колежка от университета на младия тогава мъж го помолила да предаде някакви документи на млада дама. Изпълнил заръката, а след бързото запознанство с нея, не я видял повече цяла година. Благият дядо бе изключително сдържан и премерен в разказа си. По старовремски свенлив. Единствено довърши, че след като изтекла една година се сетил за нея и се зачудил какво ли прави. Потърсил я, намерил я. „Видяхме се и така започна нашата дружба оттогава.“ (Това „оттогава“ е началото на 70-те години. Над 40 години по-късно – все още са заедно.) Усмихнах се, когато чух „нашата дружба“. Ех! Ех. Ех… Колко от нас биха описали началото на връзката си с някого така? Колко от нас въобще търсят… дружба? Другар, с когото да преминеш под ръка през живота? Както и да е.

Внучката беше доста бъбрива. Бяха изключително мила картинка. Говориха си за какво ли не, а аз не можех да спра да си „крада“ от чутото. Колко гениално работи животът, нали? Учителят и урокът могат да бъдат навсякъде. А понякога поднесени в лицето на непознати за теб питащо дете и благ дядо на съседните седалки в автобус. По едно време момичето се оплака от някаква позната, която направила не-знам-си-какво. Каза, че я мрази. „Не може да кажеш за някого, че го мразиш – поправи я дядото, – кажи: „Не го уважавам.“ Внучката не се възпротиви. По-късно започна да изброява колко много подаръци е получила за рождения си ден. Дядото направи опит да я прекъсне, след което каза: „Когато си с други деца, недей така да изреждаш колко подаръци си получила, защото за своите рождени дни може да са им купили по-малко и да им стане мъчно. Не всяко семейство може да си позволи много подаръци. “ Отново не последва възражение. Стана ми много мило. Когато бях малка и аз слушах подобни наставления, но днес като че ли не са особено актуални.

Какъв ли щеше да бъде светът, ако повече деца израстваха с такъв дядо, баба, майка, баща? Вярно – възпитанието, примерът, средата не са всичко, но определено не са маловажни. Остава надеждата, че не е нужно всеки да има късмета да е роден в такова семейство. Защото животът е гениален. Учителят може да е всеки, а урокът – навсякъде. Остава да си отваряме очите и ушите. И да бъдем благодарни.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s