Петнайсти септември

Семейството на баба ми било бедно. Такива били времената за повечето българи по селата. В къща с пет момичета и едно момче, на прабаба  и прадядо не им било лесно да осигурят всичко на всички. Неща, които днес намираме за даденост, за тях били лукс. Обувките например. Моята баба, тогава дете, рядко имала възможността да „поглези“ краката си с цървули. Искам да ви споделя една история. Предавам я долу-горе с думите, които тя би използвала, за да ви я разкаже:

„След войната беше голям недоимък. Обувки се раздаваха по наряд от съвета. Аз от време на време обувах цървулите на една от големите ми сестри и като ме видяха чиновниците, за мен не дадоха. На следващия ден бях на училище, но не можех да заема обувките на сестра ми. Беше много студено и мама каза да не ходя. Аз обаче се измъкнах без да разбере и тръгнах боса. Газих в калта, нямаше как да влезна в сградата с мръсни крака – измих ги на ледената вода от чешмата пред школото. Не си чувствах стъпалата. Влязох в стаята и моята класна веднага видя босите ми премръзнали крака. Каза да седна до печката. От топлото ме заболяха още повече. Всички деца бяха готови да ми предложат я чорапи, я обувки. Вечерта на същия ден класната се срещнала с баща ми, за да му даде обувки и чорапи – само за мен. Беше издействала от съвета да отпуснат по един чифт. Тя беше много добра учителка и ме тачеше, уважаваше ме, учех се добре. На следващия ден бях с новите придобивки. Когато влязох в стаята и седнах на първия чин, тя ме погледна в краката и се усмихна. И аз ѝ се усмихнах. Имах си свои цървулки.“

Откривам много в тази история, но днес я споделям по една причина. Знам, че не всички учители и ученици започват новата учебна година с ентусиазъм. Искам да използвам този текст като „място“, към което да се връщаме, когато стресът измества ентусиазма, тревогите – хубавото вълнение, отегчението – желанието да се свърши добре работата. Школото е мястото, към което някои ученици са тичали боси в калта; в което децата не са се подигравали на марката обувки, а са били готови да дадат своите собствени на бос съученик; в което учителят е бил като втори родител. Дори днес има места по света, на които жадните за знание ученици буквално рискуват живота си, за да достигнат отдалеченото училище. Много са и децата, най-вече момичета, на които е отказан луксът на образованието. Знам, в природата ни е често да забравяме какво имаме. Ако не цениш нещо, което имаш, имаш ли го всъщност?

Пожелавам: ентусиазирани стъпки, съпричастни ученици, сърцати учители и не-забравяне.

Честита нова учебна година!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s