Нишката

Според календара на древните българи (или поне едно от тълкуванията му) годината се състои от 365 дни. 364 дни са поделени между тъмнината и светлината, женското и мъжкото, ин и ян. Един ден се посвещава на това, което е отвъд дуалността – непознаваемото и неописуемото. Този ден е „нулев“. „Нулирането“ се случва на зимното слънцестоене – краят на един цикъл и началото на поредния. Обгърната в най-дългия мрак, земята очаква поредното „раждане“ на слънцето, което от следващия ден ще започне да расте и няма да спре да го прави, докато Еньо не си „наметне кожуха“ по време на лятното слънцестоене. Денят след зимното слънцестоене се счита за началото на новата година. Логично. Ритмично. Циклично.

Интересно е, че по нашите земи и траките по всяка вероятност са имали подобни наблюдения и разбирания. Повечето от вас сигурно са чували за пещерата Утробата в близост до Кърджали – древно пещерно светилище, представляващо естествен хоризонтален процеп в скала, който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка ръка, наподобяващ на вулва. Всеки ден в 12 ч. през отвора на пещерата влиза слънчев лъч, а точно в деня на зимното слънцестоене лъчът влиза най-дълбоко. Предполага се, че това символизира „оплождането“ на земята от слънцето и „раждането“ на новото начало.

Има много любопитни ритуали, легенди и традиции, съпътстващи всичко, което нахвърлях, но за тях може да си поговорим друг път на чаша чай, ако искате. Сега споделям накратко поради две причини. Първо – да ви пожелая честита нова година! (Буферно по средата между деня на нарастващото слънце и деня, в който по-голямата част от сегашната цивилизация е решила да празнува.) Второ – да пофилософствам малко (за кой ли път). Защо, как и какво са чествали древните не можем да сме напълно сигурни. Често не знаем истинската същност на празниците, които отбелязваме днес, какво остава за преди стотици и хиляди години. Макар между двете да има нишка. Ако знаеш началото – ще разбереш края, ако подхванеш края, ще стигнеш до началото. Но времето, в компанията на забравата, скрива нишката умело и си трябва търпение и сърце да се открие. А ако я видиш, пак не можеш да си сигурен защо е каквато е. Който я е заплел отговор ли е търсил, или го е давал? Интересно ми е да не знам.

И да, знам, че слънцето не се ражда всяка година. С колкото и ритуали да го приветстваме. Земята променя наклона на оста си. И толкоз. И може би точно тази почит е заплетена в нишката – към кръговрата и възможностите, които ни дава. Не слънцето – ние се раждаме отново и отново. При това всеки миг. (Да не говорим, че това иначе романтично твърдение може да бъде и напълно научно обосновано, но за това – като се видим на по чай, ок?) Да приемеш тъмното и светлото в себе си и да осъзнаеш възможността за безкрайно начало си заслужава почитане. Предполагам. Харесва ми да не знам. Тук сме да се учим. Като се изучим, ще ходим другаде.

И отново – честита нова година, нека е здрава и да ни остава време в безспирния кръговрат да хващаме нишката.

 

Част от информацията за календара на древните българи е от брой 5/май 2014 на Списание 8; за пещерата Утробата – от Уикипедия.

Инициативите 4

На последния ден, в който участващите в СВЕТИЛНИК продаваха натуралните свещи на Немски Коледен Базар в София, успях да се превърна в последния им клиент.

На последния ден, в който участващите в СВЕТИЛНИК продаваха натуралните свещи на Немски Коледен Базар в София, успях да се превърна в последния им клиент.

Но само за базара. Целогодишно всеки може си поръча от чудесния благотворителен продукт от фейсбук страницата на организацията.

Но само за базара. Целогодишно всеки може си поръча от чудесния благотворителен продукт от фейсбук страницата на организацията.

За ръка

Победата води за ръка самозабравянето.

Печалбата – алчността.

Приятелството – предателството.

Изобилието – разхищението.

Сигурността – инертността.

С Любов си благодарен за първото и искаш да го споделиш. Без Любов – прегръщаш второто и го държиш за себе си.

 

Загубата води за ръка знанието за победа.

Бедността – щедростта.

Самотата – верността към себе си.

Нараняването – прошката.

Недоимъка – взаимопомощта.

Размирието – човечността.

Без Любов си избождаш очите с първото и го роиш на още беди. С Любов – приветстваш второто и възраждаш.

 

 

 

Иван от „Светилник“

Безглаголно – той

Упоритост, целенасоченост, отдаденост.

Пресичане

За мен беше много приятно, когато Фани, с която се познаваме от студентските години, ме потърси със следното: „Следя блога ти и интересните хора, за които пишеш и имам предложение за История. Става въпрос за мои приятели които поеха инициатива да продават коледни свещи с благотворителна цел. Свещите са правени от сираци и всички приходи отиват за тях.“ Няколко дни по-късно вече имах уговорена среща с Иван – един от основните дейци на „Светилник“. Намерихме се на Коледния базар в София, където организацията продава свещите. А свещите са повече от свещи и закупуването е повече от закупуване. Иван разказва защо.

Има още

Влюбени

Когато попада в старческия дом дядо Дефо смята, че няма да може да издържи там и седмица. Вече година е негов обитател, често се усмихва и шегува, не говори с тъга за миналото и не се самосъжалява. Причината за това е неотлъчно до него – баба Величка.

Всичко, което ми разказа приятелката, с която започнахме да посещаваме дома като доброволци към проекта „РЕстарТ“, се оказа вярно. Пред мен не стоят баба и дядо. Това са юноши! Шегуват се един с друг, държат се нежно за ръце, пощипват се, побутват се, закачат се, гледат се по онзи особен начин, по който биха правили само двама влюбени. Уникално е да станеш свидетел на нещо такова.

Питам ги как са се намерили. Баба Величка със задоволство разказва историята пред останалите баби около нас. Тя стояла на една пейка в дома и водила разговор с познати. Дядо Дефо я видял и отишъл направо при нея. На никой друг не обърнал внимание. Така – до ден днешен. „Много я глези, ау-у.“ – обаждат се някои от бабите – „Все е до нея, навсякъде заедно. Вози я в асансьора, изпраща я до стаята, само на гръб не е почнал да я носи.“ И допълват дяволито: „Е, и друго сигурно не прави, ама то това…“.

Прекарах времето си с тях основно в игра на карти. Дори не успях да разбера друго от историята им, освен, че след като се запознали установили, че преди време дядо Дефо продал един от имотите си на нейни роднини. Случайности. Донякъде се радвам, че не „почуках“ по-настоятелно на вратата на миналото им с още въпроси. Защото времето техният пример да живее е сега. Настоящето е силата им. Какво са били е вехт кожух, който носят под ръка за всеки случай. С другата се държат един друг в мига и това им стига.

За скептиците, които ще си кажат, че хора като баба Величка и дядо Дефо така или иначе нямат особен избор на такова място и че на тези години е спорно доколко може да се говори за осъзнати намерения и действия, ще отговоря следното: първо, от всички възрастни от дома, с които съм общувала до момента, те двамата са сред открояващите се с ясна и гъвкава мисъл. Баба Величка винаги показва готовност да се включи в игра, чиито правила трябва да учи за първи път, а на дядо Дефо (типично по мъжки) в началото не му се занимава, но в крайна сметка се включва, за да прави компания на своята дама. (Така се държаха и когато ги помолих да ги снимам – баба Величка веднага се съгласи, а нейният кавалер склони след известни уговорки.) Дядо Дефо има много приятно чувство за хумор, открит е и директен, което много ми хареса. Що се отнася до това доколко имат или не избор – трябва да знаете, че дядо Дефо е един от най-личните мъже в дома. Не малка част от другите баби – къде скрито, къде не толкова – показват, че биха искали да са на мястото на баба Величка.

И накрая. Знаете ли на колко е дядо Дефо? Деветдесет и пет. Когато среща баба Величка е с година по-…млад. Тя е с десетина години по-малка от него. Да срещнеш другарче на деветдесет и четири… Паралелно си мисля за драмите, достойни за сериал, в който често се споменава Девата от Гуадалупе, в които изпадат някои младежи, смятащи, че „завинаги ще си останат сами“. Интересен контраст.

Въобще – интересно нещо е животът. Хайде – да сме живи и здрави. И с отворено сърце за нови другари. (Не се знае на коя пейка са.)