Предай нататък

Като се замисля, за всеки сезон си имам нещо като „ритуал“, чрез който го изживявам истински. Не, че правя нещо кой знае какво – спирам за малко, наблюдавам, усещам, отдавам се на мига и изпитвам чиста радост от това, което е. За зимата подобно начинание като че ли най ми се отдава, когато е тъмно, застана под улична лампа и вдигна глава към падащия сняг. Стоя, гледам като дете танца на снежинките, знам, че няма да имам много възможности през годината да направя същото, усещам как падат на лицето ми, ако е много тиха нощ – чувам как приключват полета си в морето от други снежинки. Щастие.

Зимата вероятно е сезонът, който в най-голяма степен е способен да ни навее спомени от детството. Онази вълшебна част от живота, в която „ти + сняг = безчетни възможности за забавление“. Студът е без значение. Никога не се разболяваш след игра навън. По време на игрите ти е най-топло. А когато се прибереш вкъщи, все едно си идваш от друга реалност. Безкрайно скъп спомен от детството ми са зимите на любимото ми село. Балканджийско село, балканджийски сняг. Да се прибереш в старата къща, печката на дърва да пращи, а на нея баба ти да е сложила две тухли да се сгреят, на които след това слагаш премръзналите си крака, обути в плетени от бабините ръце терлици… Да ви призная, очите ми се пълнят със сълзи от истината и неописуемото съвършенство, които съществуват в този спомен.

Като малка обожавах да гледам прясно навалял сняг, особено по тъмно. Под светлината на уличното осветление снегът блести като вълшебен прашец. Много обичах да разглеждам уникалните форми на отделните снежинки. Хващах шепа сняг и разглеждах; или от захваналите се по косата ми; или от навалелите по чадъра ми. Продължавам да правя всичко това и сега.  (Въпреки, че съм част от света на „големите“, в който плащаш ток, караш кола и все има някъде, където трябва да отидеш, а студът и снегът са ти виновни за всичко.) Тази година си припомних и какво е да ти скърца снегът под обувките. Хубаво е. Когато бях дете, всяка зима беше такава.

Снощи се порадвах на снега по своите си начини, след което бях като „рефрешната“. Интересно – в свят, който предлага на човека все повече хапчета, стимуланти, алкохол, наркотици и какво ли още не, като средство за бягство от реалността чрез псевдо-удоволствие, именно реалността е тази, която дава толкова много възможности да се почувстваш жив. При това – напълно безплатно.

Подай шепа. Остави няколко снежинки да кацнат в нея. Разгледай красотата. Водата помни. Дали снежинките имат формата на мислите, които са уловили? Предай нататък. (Добрите мисли.)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s