Марто

Безглаголно – той

Решителност, целенасоченост, визионер.

Пресичане

С Марто сме от един и същи випуск на Национална Априловска гимназия, различни класове. Спомням си, че заминаването му за Испания и прекъсването на обучението му в гимназията беше голяма новина. Липсваше на много хора. При някои от прибиранията му в България успявахме да се видим. Още тогава от разговорите ни ми правиха впечатление разсъжденията му за бъдещето на страната ни, политическата ситуация в глобален мащаб. Честно казано, до скоро не бях сигурна дали се е завърнал трайно в България. Един негов пост във фейсбук ме провокира да го потърся и с радост разбрах, че Марто си е дошъл не просто в родината, но и в Габрово. И то с голямата мотивация да направи нещо полезно за града, от който е тръгнал. Какво представлява Фондация „ГРАДИЩЕ“, на която Марто е основател и директор, какво е нужно за обща градивна промяна, от къде идва силата да не се отказваш – за това разказват следващите редове.

Има още

Магията

Цветовете не бяха цветове от миналата година. И пролетните цветя не бяха цветя от същото време. Когато денят започна да печели надпреварата с нощта, сякаш някакво заклинание беше изречено. То призова цветовете да цъфтят отново и цветята да бъдат цветя. Животът се събуждаше и ако човек си позволеше да спре за няколко мига, почти можеше да чуе как Земята диша по-учестено. Симфонията от звуци и аромат правеше повеят на вятъра различен. Пролетен. Няма друг вятър като пролетния. Така както няма друг вятър като летния, есенния и зимния. Всеки вятър с времето си.

„Вятър работа.“, мислеше си човекът, който нямаше няколко мига да се спре, за да чуе как диша Земята. Той препускаше и бързаше в безвремието на мисълта за утре. А пролетта, денят, мигът бяха изключителни. Като река, гледаш я – все еднаква, а тя – все различна. Но, разбира се, тези неща не се забелязват, когато препускаш.

Днес денят изпревари с още малко нощта. Заклинанието бе изречено за по-дълго. Диханието бе по-учестено. Не знам защо, все пак ми се искаше да вярвам, че пролетта носеше в себе си магията – да накара човек да спре, да види и да бъде.

Пазителка и бунтовничка

Кръвта ми разказва уроците на хиляди жени. С първия си дъх вземам и даровете и бремето на тези преди мен. Проплаквам обещание, което няма да си спомням, но винаги ще нося – че ще бъда и пазителка и бунтовничка. Ще пазя мъдростта, която знае как да приема, без да се примирява. Да е търпелива, без да е безразлична. Да плаче, но да не се отчайва. Да се смее, но да не се присмива. Да казва истината, без да назидава. Ще пазя Силата очите да казват повече от хиляди думи. Усмивката да привлича повече от безчетни молби. Ръцете да обезоръжават с нежността си по-добре от цяла армия. Тялото да бъде Вселената, в която покълва следващата Вселена. Ще пазя Обичта, която знае как да разбира, прощава и да бъде благодарна. Която знае, че тези три неща трябва да дам първо на себе си, за да мога да ги дам и на другите.

Ще бъда бунтовник срещу оковите – на страха и съмненията, които ми казват, че е по-добре да не опитам. На нормите, които размахват пръст каква трябва да бъда. На заблудата за слабостта – на думите, решенията, действията, тялото ми.

Ще пазя и ще се бунтувам. И ще предам нататък неписаното обещание с кръвта и сетния си дъх.

Благодаря ти, Българино

Минах да си купя супа леща от кварталната „Българска скара”. Реших да поздравя продавачката за днешния 3-ти март. Тя откровено се изненада, да не кажа – сепна, но бързо се опомни и ми отвърна с допустима доза любезност от своя страна и се скри чевръсто навътре в облака миризма на пържени кюфтета. Няколко секунди по-късно, докато си прибирах рестото, чух как продавачката попита колежките си: „То днес какво, беше? Бяхме се освободили ли?”, „Е-е, ами как – 3-ти март…ами…да, май-май…” – отвърнаха колежките ѝ. След това дискусията продължи на пресекулки и несигурно с изразяване на предположения относно това договор ли някакъв е бил подписан на днешната дата или битка е имало. Коя теза победи – не дочаках да разбера.

Противно на очакванията (ако въобще има такива), не споделям тази случка с цел да размахвам назидателно пръст и да „ц-ъкам” с език какви сме станали, били и т.н. българите (което особено се вдъхновяваме да правим по празници като днешния). Замислих се за продавачката. Точно за нея. Жена клоняща към средна възраст, средна на ръст, средна дължина на косата, прибрана в опашка, средно червено боядисана, с навити ръкави на мантата до средата на ръцете ѝ, средно изнервена (от работата си, от живота, от мъжа, децата? – тя си знае). Замислих се какво ли би правила точно тя, ако на днешната дата преди 139 годни не се беше случило „освободили сме се… май”. Спекулирах напук на всички условности и си опитах да си я представя в една неосвободена България. Видях я същата. Средна жена, средно изнервена, работеща средна работа, подаваща супа от леща на някой друг от някоя друга „Небългарска скара”. Не я виня. Като нея е имало много и докато сме били под игото – угрижени за това дали го има насъщния, а не в какви условия го има. Никого не виня.

Но е имало и други. Затова, вместо да обвинявам, искам да благодаря. Дълбоко.

Благодаря на Българина, заради когото аз знам, че съм българка и имам честта да живея в България.

Благодаря на Бабата, която стотици години е месила нашия хляб, на Девойката, която е пяла нашите песни, на Майката, която е предавала нашите традиции. Благодаря на Момъка, който се е бил за нашата кръв, благодаря на Мъжа, който не е сменил калпака за феса, заплащайки с главата си. Благодаря на Дядото, предавал завета ни на следващото поколение. Благодаря на Майстора, който е предавал нашите занаяти. Благодаря на Свещеника, опазил вярата ни.

Благодаря ти, Българино! Благодаря за смелостта, устойчивостта, силата ти. Благодаря ти, Българино, който не си оставил горчивината на хилядите пролети сълзи да отрови кръвта ти. Благодаря ти, Българино – братко, сестро, които опазихте земята ни, съхранихте духа ни, продължихте историята ни.

Ти, Българино, ни завеща нашето настояще и аз ти се покланям до земята и целувам краката ти. Не знам името ти, защото ти носиш всички имена. Не мога да занеса цветя на гроба ти, защото ти си навсякъде в българската земя. Мога само да си пожелая да водя живот поне наполовина толкова достоен колкото твоя.

Не знам, Българино, дали там, където си, можеш да видиш продавачката от „Българската скара”, която не знае точно какво е станало на 3-ти март, но не ѝ се сърди, сигурна съм, че си я познавал и в твоето време. Тя просто не е можела да бъде като теб, Българино. Не знам дали можеш да видиш и корумпираните ни политици-предатели; наскоро завършилата студентка, която казва „само България може да е толкова скапана държава”; момчето, което се гаври с български паметник и тъй нататък. Не знам дали можеш да видиш всичко това, но ако можеш, се моля с цялото си същество да си способен да чуеш и моята благодарност. Признателни сме ти, Българино.

За стотиците години не се е променило много (относно нещата, които имат значение). Свободата я е имало и по твое и по мое време, но трябва да знаеш едно, Българино – макар да не си я доживял на договор, ти си я носил в сърцето си повече, от мнозина граждани на света днес.

Поклон.

Парфюмът

Остават няколко мига. Преди Майката Природа да си сложи капките парфюм. Сместа е алхимична: стрък очакване; надежда (стрита на прах в хаванче от хаос – посипва се обилно от размаха на фениксови криле); сняг (от зимата на миналите скърби и изплакани сълзи – разтапя се в дланите на малко дете); цвят от началото на началата.

Парфюмът се отваря с развързването на нишка. Капките я обагрят наполовина в червено (както подобава всяко раждане). Другата половина остава бяла. За да напомни, че началото и краят са илюзия. Всичко. Е. Сега.