Жътва

Първите слънчеви лъчи изпълваха въздуха с очакване. Фотони светлина, изпратени като картички преди осем минути от слънцето галеха лицето ми. Минаваха през зениците ми, които ги поглъщаха като пощенски кутии. Макар всичко това да не водеше до някакъв конкретен резултат, тялото ми бе изпълнено с усещане за затворен цикъл. Не бързах за никъде. Приемах благо слънчевата пратка. Някога бях чела, че било хубаво да гледаш директно към слънцето по изгрев и залез – когато то е до средата на хоризонта. Хранело те с енергия. Хм, не знам дали е така, но ми се струва чаровна идеята това, което може да те ослепи в един момент, да може да те нахрани в друг. Само трябва да знаеш кога да гледаш. И да ви кажа честно, логично е да е истина. Защото с всичко е така в живота – лекът е в отровата и обратното. Стига само да знаеш…

Съчетанието на напористите лъчи с отстъпващата нощ даваха парадоксалното усещане за хладна топлина. Поех си дълбоко въздух. Всеки стрък трева, всяко листо, всяко цвете отделяха така дивно своя аромат, като да си помислиш, че с него искат или да примолят месечината да остане, или да приветстват слънцето, че идва. Затворих очите си, за да усетя още по-добре тази причудливост, която само сутрешното време носи в ръкава си. Сетивата се смесиха. Все едно чувах как всичката растителност около мен вика…през шепот. Лек вятър танцуваше с косата ми. Дадох му усмивката си, а той все едно я взе, за да я покаже на ширта. Когато отворих очите си, сетивата се сляха в съвършено чувство на смисъл. В тези мигове времето спира. Когато всичко е едно. Илюзията за движение е, когато започнем да делим.

Сърпът ме чакаше в ръката ми. И той – двояк символ – на смъртта и плодородието. Светът ли е дуалистичен наистина, или само нашите четки, с които го рисуваме? Житата се правеха, че не ме забелязват като дете, което не иска да му прекъсват играта. Пристъпих. Загледах няколко стръка, като че исках да им се представя, макар да се познавахме. Протегнах длан и започнах да галя класовете, така както бих погалила любим. Затворих очи, за да усетя по-добре. Ходех бавно. Исках да докосна всеки стрък. На върха на небцето си усетих всички вкусове, които ми носеха спомените от посева до жътвата. Стиснах сърпа по-здраво с другата ми ръка, докато продължавах да галя със свободната. Спрях. Време беше. Сърпът трябваше да отреже класовете, за да може да продължат пътя си. Толкова много кръговрати, толкова много старо слънце всяка нова сутрин. Докато замахвах със сърпа – символ на началото и края – все повече се убеждавах, че единственият начин и двете да ги има, е ако са едно.

Неин

Представете си за един ден да видите началото и края на живота. Да станете свидетели на най-голямата проява на човечност и най-безчовечната жестокост. Да присъствате на най-радостните мигове и да поемете най-тежките сълзи. Да приветствате грижата на обичащо сърце и да бъдете обрани и покварени от бездушни ръце. Да живеете в мир, да оцелявате във война.

Представете си в един миг да живеете и в ден, и в нощ.  В пустиня и в лед. Да се молите за дъжд, да се молите да спре да вали. Да сте в рая, да сте в ада. Да сте тях самите.

Ако Земята можеше да си представи, нямаше да има нужда да си представи.

Когато и да изберем да я почетем, няма ден, който да не е неин.

Магията

Цветовете не бяха цветове от миналата година. И пролетните цветя не бяха цветя от същото време. Когато денят започна да печели надпреварата с нощта, сякаш някакво заклинание беше изречено. То призова цветовете да цъфтят отново и цветята да бъдат цветя. Животът се събуждаше и ако човек си позволеше да спре за няколко мига, почти можеше да чуе как Земята диша по-учестено. Симфонията от звуци и аромат правеше повеят на вятъра различен. Пролетен. Няма друг вятър като пролетния. Така както няма друг вятър като летния, есенния и зимния. Всеки вятър с времето си.

„Вятър работа.“, мислеше си човекът, който нямаше няколко мига да се спре, за да чуе как диша Земята. Той препускаше и бързаше в безвремието на мисълта за утре. А пролетта, денят, мигът бяха изключителни. Като река, гледаш я – все еднаква, а тя – все различна. Но, разбира се, тези неща не се забелязват, когато препускаш.

Днес денят изпревари с още малко нощта. Заклинанието бе изречено за по-дълго. Диханието бе по-учестено. Не знам защо, все пак ми се искаше да вярвам, че пролетта носеше в себе си магията – да накара човек да спре, да види и да бъде.

Пазителка и бунтовничка

Кръвта ми разказва уроците на хиляди жени. С първия си дъх вземам и даровете и бремето на тези преди мен. Проплаквам обещание, което няма да си спомням, но винаги ще нося – че ще бъда и пазителка и бунтовничка. Ще пазя мъдростта, която знае как да приема, без да се примирява. Да е търпелива, без да е безразлична. Да плаче, но да не се отчайва. Да се смее, но да не се присмива. Да казва истината, без да назидава. Ще пазя Силата очите да казват повече от хиляди думи. Усмивката да привлича повече от безчетни молби. Ръцете да обезоръжават с нежността си по-добре от цяла армия. Тялото да бъде Вселената, в която покълва следващата Вселена. Ще пазя Обичта, която знае как да разбира, прощава и да бъде благодарна. Която знае, че тези три неща трябва да дам първо на себе си, за да мога да ги дам и на другите.

Ще бъда бунтовник срещу оковите – на страха и съмненията, които ми казват, че е по-добре да не опитам. На нормите, които размахват пръст каква трябва да бъда. На заблудата за слабостта – на думите, решенията, действията, тялото ми.

Ще пазя и ще се бунтувам. И ще предам нататък неписаното обещание с кръвта и сетния си дъх.

Благодаря ти, Българино

Минах да си купя супа леща от кварталната „Българска скара”. Реших да поздравя продавачката за днешния 3-ти март. Тя откровено се изненада, да не кажа – сепна, но бързо се опомни и ми отвърна с допустима доза любезност от своя страна и се скри чевръсто навътре в облака миризма на пържени кюфтета. Няколко секунди по-късно, докато си прибирах рестото, чух как продавачката попита колежките си: „То днес какво, беше? Бяхме се освободили ли?”, „Е-е, ами как – 3-ти март…ами…да, май-май…” – отвърнаха колежките ѝ. След това дискусията продължи на пресекулки и несигурно с изразяване на предположения относно това договор ли някакъв е бил подписан на днешната дата или битка е имало. Коя теза победи – не дочаках да разбера.

Противно на очакванията (ако въобще има такива), не споделям тази случка с цел да размахвам назидателно пръст и да „ц-ъкам” с език какви сме станали, били и т.н. българите (което особено се вдъхновяваме да правим по празници като днешния). Замислих се за продавачката. Точно за нея. Жена клоняща към средна възраст, средна на ръст, средна дължина на косата, прибрана в опашка, средно червено боядисана, с навити ръкави на мантата до средата на ръцете ѝ, средно изнервена (от работата си, от живота, от мъжа, децата? – тя си знае). Замислих се какво ли би правила точно тя, ако на днешната дата преди 139 годни не се беше случило „освободили сме се… май”. Спекулирах напук на всички условности и си опитах да си я представя в една неосвободена България. Видях я същата. Средна жена, средно изнервена, работеща средна работа, подаваща супа от леща на някой друг от някоя друга „Небългарска скара”. Не я виня. Като нея е имало много и докато сме били под игото – угрижени за това дали го има насъщния, а не в какви условия го има. Никого не виня.

Но е имало и други. Затова, вместо да обвинявам, искам да благодаря. Дълбоко.

Благодаря на Българина, заради когото аз знам, че съм българка и имам честта да живея в България.

Благодаря на Бабата, която стотици години е месила нашия хляб, на Девойката, която е пяла нашите песни, на Майката, която е предавала нашите традиции. Благодаря на Момъка, който се е бил за нашата кръв, благодаря на Мъжа, който не е сменил калпака за феса, заплащайки с главата си. Благодаря на Дядото, предавал завета ни на следващото поколение. Благодаря на Майстора, който е предавал нашите занаяти. Благодаря на Свещеника, опазил вярата ни.

Благодаря ти, Българино! Благодаря за смелостта, устойчивостта, силата ти. Благодаря ти, Българино, който не си оставил горчивината на хилядите пролети сълзи да отрови кръвта ти. Благодаря ти, Българино – братко, сестро, които опазихте земята ни, съхранихте духа ни, продължихте историята ни.

Ти, Българино, ни завеща нашето настояще и аз ти се покланям до земята и целувам краката ти. Не знам името ти, защото ти носиш всички имена. Не мога да занеса цветя на гроба ти, защото ти си навсякъде в българската земя. Мога само да си пожелая да водя живот поне наполовина толкова достоен колкото твоя.

Не знам, Българино, дали там, където си, можеш да видиш продавачката от „Българската скара”, която не знае точно какво е станало на 3-ти март, но не ѝ се сърди, сигурна съм, че си я познавал и в твоето време. Тя просто не е можела да бъде като теб, Българино. Не знам дали можеш да видиш и корумпираните ни политици-предатели; наскоро завършилата студентка, която казва „само България може да е толкова скапана държава”; момчето, което се гаври с български паметник и тъй нататък. Не знам дали можеш да видиш всичко това, но ако можеш, се моля с цялото си същество да си способен да чуеш и моята благодарност. Признателни сме ти, Българино.

За стотиците години не се е променило много (относно нещата, които имат значение). Свободата я е имало и по твое и по мое време, но трябва да знаеш едно, Българино – макар да не си я доживял на договор, ти си я носил в сърцето си повече, от мнозина граждани на света днес.

Поклон.

Парфюмът

Остават няколко мига. Преди Майката Природа да си сложи капките парфюм. Сместа е алхимична: стрък очакване; надежда (стрита на прах в хаванче от хаос – посипва се обилно от размаха на фениксови криле); сняг (от зимата на миналите скърби и изплакани сълзи – разтапя се в дланите на малко дете); цвят от началото на началата.

Парфюмът се отваря с развързването на нишка. Капките я обагрят наполовина в червено (както подобава всяко раждане). Другата половина остава бяла. За да напомни, че началото и краят са илюзия. Всичко. Е. Сега.

Жив

Бесилото на плътта е безсилно, където

триумфът е в свободата на ума и сърцето.

 

Идеалът живота надживява,

идеал в примка се не хваща.

И жив е, продължава,

когато има кой да го препраща.

 

18.02.2017 г. – 144 години от обесването на Васил Левски.

Заветът, пред който се прекланям е този по човеколюбие. Поклон пред паметта на човеколюбеца Васил Иванов Кунчев – Левски. И пред подвига да живееш живот, който надживява.

Трябва веднъж да стане начало

Тъй различни сме. Като облаци. Няма еднакви.

И същевременно тъй константно същи в цикъла на случването.

Търся. Това, което ни свързва. Без значение време, пространство.

И всяко вълнение на откриването ме кара да чувствам общото още по-осезаемо.

Васил Евстатиев Априлов. Ти идваш от времето на писмата, каруците, големите разстояния, трудното взаимстване и прилагане на новото. Аз идвам от света на интернет, глобализацията, интернационализма, масовите комуникации, социалните мрежи. В твоя свят хората са отдалечени, в моя отчуждени. В твоето време идентичността съхранява и е еднозначна на оцеляването, в моето се губим в безликото на колективната идентичност. Иначе казано – парадигмата на корена и изкореняването. Еднаквото убива. Какво можеш да научиш от собственото си отражение, умножено по милиони? Общото е друго. То е функция на корена, еднаквото на изкореняването.

Търся те. Васил Евстатиев Априлов. В общото те търся. За да науча повече за себе си. Откривам те в началото. Твоето начало. Годината е 1831 г. Началото е книга. Прочитането на „Древните и сегашните българи“ от Юрий Венелин е решителният поврат във възгледите ти. Това ли те събуди да събудиш? Така твърдят.

Това е. Васил Евстатиев Априлов. Това е нашето общо. Тук откривам себе си повече чрез теб. Началото като решителните поврати в живота ни. За тях няма време, пространството е без значение. С теб сме родени в един град, в една година. Разликата е в столетието и заключеното в него. Но то е без значение за възможностите на общото. Ти си постигнал в будуването си толкова много, окрилен от своето начало. Но възможността за него продължава да е жива за всеки от нас. Не смятам, че знаем на какво сме способни. Не смятам, че и ти си знаел. Но веднъж да стане началото… След него всичко друго изглежда като декор на това, за което сме се събудили. Като при теб. Твоят живот не е този на работещия за гръцкия търговец, нито на фабриканта за спиртни напитки или рафиниране на захар, нито на собственика на магазин за хранителни стоки. Това е декорът. Пътят преди началото. Като при твоя съратник и съмишленик Николай Палаузов. Неговият живот не е работата в бакалницата на грък в Одеса, нито притежаването на собствена по-късно. Това е декорът, а срещата с теб – решителният поврат, неговото начало. Да, изглежда, можем да бъдем и началото за някого.

Дума не може да става – малки мигове няма. Всичко е част от пътя. Всяко търсене е ново разклоняване на дървото в опита му да открие светлина. Но веднъж да стане началото… Тогава идва силата на корена. Търсенето се окрилява от целта. Светлината започва сама да те намира.

Красиво е. Васил Евстатиев Априлов. Красиво е. Идеята е обща, измеренията на началото – различни за всеки. Ще се опитам да взема от нашето общо, за да дам, окрилена от моето различно.

Тъй различни сме. Като облаци. Няма еднакви.

И същевременно тъй константно същи в цикъла на случването.

С този текст участвах в конкурса по предварително зададена тема по повод 180 години от основаване на училището. Днес Национална Априловска гимназия празнува 182 години от началото. 

Предай нататък

Като се замисля, за всеки сезон си имам нещо като „ритуал“, чрез който го изживявам истински. Не, че правя нещо кой знае какво – спирам за малко, наблюдавам, усещам, отдавам се на мига и изпитвам чиста радост от това, което е. За зимата подобно начинание като че ли най ми се отдава, когато е тъмно, застана под улична лампа и вдигна глава към падащия сняг. Стоя, гледам като дете танца на снежинките, знам, че няма да имам много възможности през годината да направя същото, усещам как падат на лицето ми, ако е много тиха нощ – чувам как приключват полета си в морето от други снежинки. Щастие.

Зимата вероятно е сезонът, който в най-голяма степен е способен да ни навее спомени от детството. Онази вълшебна част от живота, в която „ти + сняг = безчетни възможности за забавление“. Студът е без значение. Никога не се разболяваш след игра навън. По време на игрите ти е най-топло. А когато се прибереш вкъщи, все едно си идваш от друга реалност. Безкрайно скъп спомен от детството ми са зимите на любимото ми село. Балканджийско село, балканджийски сняг. Да се прибереш в старата къща, печката на дърва да пращи, а на нея баба ти да е сложила две тухли да се сгреят, на които след това слагаш премръзналите си крака, обути в плетени от бабините ръце терлици… Да ви призная, очите ми се пълнят със сълзи от истината и неописуемото съвършенство, които съществуват в този спомен.

Като малка обожавах да гледам прясно навалял сняг, особено по тъмно. Под светлината на уличното осветление снегът блести като вълшебен прашец. Много обичах да разглеждам уникалните форми на отделните снежинки. Хващах шепа сняг и разглеждах; или от захваналите се по косата ми; или от навалелите по чадъра ми. Продължавам да правя всичко това и сега.  (Въпреки, че съм част от света на „големите“, в който плащаш ток, караш кола и все има някъде, където трябва да отидеш, а студът и снегът са ти виновни за всичко.) Тази година си припомних и какво е да ти скърца снегът под обувките. Хубаво е. Когато бях дете, всяка зима беше такава.

Снощи се порадвах на снега по своите си начини, след което бях като „рефрешната“. Интересно – в свят, който предлага на човека все повече хапчета, стимуланти, алкохол, наркотици и какво ли още не, като средство за бягство от реалността чрез псевдо-удоволствие, именно реалността е тази, която дава толкова много възможности да се почувстваш жив. При това – напълно безплатно.

Подай шепа. Остави няколко снежинки да кацнат в нея. Разгледай красотата. Водата помни. Дали снежинките имат формата на мислите, които са уловили? Предай нататък. (Добрите мисли.)

Нишката

Според календара на древните българи (или поне едно от тълкуванията му) годината се състои от 365 дни. 364 дни са поделени между тъмнината и светлината, женското и мъжкото, ин и ян. Един ден се посвещава на това, което е отвъд дуалността – непознаваемото и неописуемото. Този ден е „нулев“. „Нулирането“ се случва на зимното слънцестоене – краят на един цикъл и началото на поредния. Обгърната в най-дългия мрак, земята очаква поредното „раждане“ на слънцето, което от следващия ден ще започне да расте и няма да спре да го прави, докато Еньо не си „наметне кожуха“ по време на лятното слънцестоене. Денят след зимното слънцестоене се счита за началото на новата година. Логично. Ритмично. Циклично.

Интересно е, че по нашите земи и траките по всяка вероятност са имали подобни наблюдения и разбирания. Повечето от вас сигурно са чували за пещерата Утробата в близост до Кърджали – древно пещерно светилище, представляващо естествен хоризонтален процеп в скала, който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка ръка, наподобяващ на вулва. Всеки ден в 12 ч. през отвора на пещерата влиза слънчев лъч, а точно в деня на зимното слънцестоене лъчът влиза най-дълбоко. Предполага се, че това символизира „оплождането“ на земята от слънцето и „раждането“ на новото начало.

Има много любопитни ритуали, легенди и традиции, съпътстващи всичко, което нахвърлях, но за тях може да си поговорим друг път на чаша чай, ако искате. Сега споделям накратко поради две причини. Първо – да ви пожелая честита нова година! (Буферно по средата между деня на нарастващото слънце и деня, в който по-голямата част от сегашната цивилизация е решила да празнува.) Второ – да пофилософствам малко (за кой ли път). Защо, как и какво са чествали древните не можем да сме напълно сигурни. Често не знаем истинската същност на празниците, които отбелязваме днес, какво остава за преди стотици и хиляди години. Макар между двете да има нишка. Ако знаеш началото – ще разбереш края, ако подхванеш края, ще стигнеш до началото. Но времето, в компанията на забравата, скрива нишката умело и си трябва търпение и сърце да се открие. А ако я видиш, пак не можеш да си сигурен защо е каквато е. Който я е заплел отговор ли е търсил, или го е давал? Интересно ми е да не знам.

И да, знам, че слънцето не се ражда всяка година. С колкото и ритуали да го приветстваме. Земята променя наклона на оста си. И толкоз. И може би точно тази почит е заплетена в нишката – към кръговрата и възможностите, които ни дава. Не слънцето – ние се раждаме отново и отново. При това всеки миг. (Да не говорим, че това иначе романтично твърдение може да бъде и напълно научно обосновано, но за това – като се видим на по чай, ок?) Да приемеш тъмното и светлото в себе си и да осъзнаеш възможността за безкрайно начало си заслужава почитане. Предполагам. Харесва ми да не знам. Тук сме да се учим. Като се изучим, ще ходим другаде.

И отново – честита нова година, нека е здрава и да ни остава време в безспирния кръговрат да хващаме нишката.

 

Част от информацията за календара на древните българи е от брой 5/май 2014 на Списание 8; за пещерата Утробата – от Уикипедия.