май 2017

Първите слънчеви лъчи изпълваха въздуха с очакване. Фотони светлина, изпратени като картички преди осем минути от слънцето галеха лицето ми. Минаваха през зениците ми, които ги поглъщаха като пощенски кутии. Макар всичко това да не водеше до някакъв конкретен резултат, тялото ми бе изпълнено с усещане за затворен цикъл. Не бързах за никъде. Приемах благо слънчевата пратка. Някога бях чела, че било хубаво да гледаш директно към слънцето по изгрев и залез – когато то е до средата на хоризонта. Хранело те с енергия. Хм, не знам дали е така, но ми се струва чаровна идеята това, което може да те ослепи в един момент, да може да те нахрани в друг. Само трябва да знаеш кога да гледаш. И да ви кажа честно, логично е да е истина. Защото с всичко е така в живота – лекът е в отровата и обратното. Стига само да знаеш…

Съчетанието на напористите лъчи с отстъпващата нощ даваха парадоксалното усещане за хладна топлина. Поех си дълбоко въздух. Всеки стрък трева, всяко листо, всяко цвете отделяха така дивно своя аромат, като да си помислиш, че с него искат или да примолят месечината да остане, или да приветстват слънцето, че идва. Затворих очите си, за да усетя още по-добре тази причудливост, която само сутрешното време носи в ръкава си. Сетивата се смесиха. Все едно чувах как всичката растителност около мен вика…през шепот. Лек вятър танцуваше с косата ми. Дадох му усмивката си, а той все едно я взе, за да я покаже на ширта. Когато отворих очите си, сетивата се сляха в съвършено чувство на смисъл. В тези мигове времето спира. Когато всичко е едно. Илюзията за движение е, когато започнем да делим.

Сърпът ме чакаше в ръката ми. И той – двояк символ – на смъртта и плодородието. Светът ли е дуалистичен наистина, или само нашите четки, с които го рисуваме? Житата се правеха, че не ме забелязват като дете, което не иска да му прекъсват играта. Пристъпих. Загледах няколко стръка, като че исках да им се представя, макар да се познавахме. Протегнах длан и започнах да галя класовете, така както бих погалила любим. Затворих очи, за да усетя по-добре. Ходех бавно. Исках да докосна всеки стрък. На върха на небцето си усетих всички вкусове, които ми носеха спомените от посева до жътвата. Стиснах сърпа по-здраво с другата ми ръка, докато продължавах да галя със свободната. Спрях. Време беше. Сърпът трябваше да отреже класовете, за да може да продължат пътя си. Толкова много кръговрати, толкова много старо слънце всяка нова сутрин. Докато замахвах със сърпа – символ на началото и края – все повече се убеждавах, че единственият начин и двете да ги има, е ако са едно.