Деси и Пролет

Безглаголно – те

Приятелство, сплотеност, креативност, тандем.

Пресичане

За първи път симпатичното лого на „Trouble bakers“ ми се мярна пред очите покрай събитие във фейсбук, на което видях, че приятелка ще присъства. В последствие Милена (от Историята за социален център „In the Mood All Together„) спомена Деси и Пролет, разказвайки за съвместна инициатива с тях в центъра. Милена им е голяма почитателка, защото, както казва: „Съчетават две от най-любимите ми неща: четене и хапване.“ Именно тя ми обърна по-специално внимание към „Trouble bakers“, слагайки да се „пече“ идеята да подГОТВЯ История и за тях. Е, воала! Топла-топла, с вкус на усърдие, привкус на детско откривателство, аромат на удовлетворение и щипка Любов.

Има още

Чисто. Тихо.

Само капките топящ се сняг чакат твоите следи.

Само капките топящ се сняг чакат твоите следи.

Има още

Трябва веднъж да стане начало

Тъй различни сме. Като облаци. Няма еднакви.

И същевременно тъй константно същи в цикъла на случването.

Търся. Това, което ни свързва. Без значение време, пространство.

И всяко вълнение на откриването ме кара да чувствам общото още по-осезаемо.

Васил Евстатиев Априлов. Ти идваш от времето на писмата, каруците, големите разстояния, трудното взаимстване и прилагане на новото. Аз идвам от света на интернет, глобализацията, интернационализма, масовите комуникации, социалните мрежи. В твоя свят хората са отдалечени, в моя отчуждени. В твоето време идентичността съхранява и е еднозначна на оцеляването, в моето се губим в безликото на колективната идентичност. Иначе казано – парадигмата на корена и изкореняването. Еднаквото убива. Какво можеш да научиш от собственото си отражение, умножено по милиони? Общото е друго. То е функция на корена, еднаквото на изкореняването.

Търся те. Васил Евстатиев Априлов. В общото те търся. За да науча повече за себе си. Откривам те в началото. Твоето начало. Годината е 1831 г. Началото е книга. Прочитането на „Древните и сегашните българи“ от Юрий Венелин е решителният поврат във възгледите ти. Това ли те събуди да събудиш? Така твърдят.

Това е. Васил Евстатиев Априлов. Това е нашето общо. Тук откривам себе си повече чрез теб. Началото като решителните поврати в живота ни. За тях няма време, пространството е без значение. С теб сме родени в един град, в една година. Разликата е в столетието и заключеното в него. Но то е без значение за възможностите на общото. Ти си постигнал в будуването си толкова много, окрилен от своето начало. Но възможността за него продължава да е жива за всеки от нас. Не смятам, че знаем на какво сме способни. Не смятам, че и ти си знаел. Но веднъж да стане началото… След него всичко друго изглежда като декор на това, за което сме се събудили. Като при теб. Твоят живот не е този на работещия за гръцкия търговец, нито на фабриканта за спиртни напитки или рафиниране на захар, нито на собственика на магазин за хранителни стоки. Това е декорът. Пътят преди началото. Като при твоя съратник и съмишленик Николай Палаузов. Неговият живот не е работата в бакалницата на грък в Одеса, нито притежаването на собствена по-късно. Това е декорът, а срещата с теб – решителният поврат, неговото начало. Да, изглежда, можем да бъдем и началото за някого.

Дума не може да става – малки мигове няма. Всичко е част от пътя. Всяко търсене е ново разклоняване на дървото в опита му да открие светлина. Но веднъж да стане началото… Тогава идва силата на корена. Търсенето се окрилява от целта. Светлината започва сама да те намира.

Красиво е. Васил Евстатиев Априлов. Красиво е. Идеята е обща, измеренията на началото – различни за всеки. Ще се опитам да взема от нашето общо, за да дам, окрилена от моето различно.

Тъй различни сме. Като облаци. Няма еднакви.

И същевременно тъй константно същи в цикъла на случването.

С този текст участвах в конкурса по предварително зададена тема по повод 180 години от основаване на училището. Днес Национална Априловска гимназия празнува 182 години от началото. 

Предай нататък

Като се замисля, за всеки сезон си имам нещо като „ритуал“, чрез който го изживявам истински. Не, че правя нещо кой знае какво – спирам за малко, наблюдавам, усещам, отдавам се на мига и изпитвам чиста радост от това, което е. За зимата подобно начинание като че ли най ми се отдава, когато е тъмно, застана под улична лампа и вдигна глава към падащия сняг. Стоя, гледам като дете танца на снежинките, знам, че няма да имам много възможности през годината да направя същото, усещам как падат на лицето ми, ако е много тиха нощ – чувам как приключват полета си в морето от други снежинки. Щастие.

Зимата вероятно е сезонът, който в най-голяма степен е способен да ни навее спомени от детството. Онази вълшебна част от живота, в която „ти + сняг = безчетни възможности за забавление“. Студът е без значение. Никога не се разболяваш след игра навън. По време на игрите ти е най-топло. А когато се прибереш вкъщи, все едно си идваш от друга реалност. Безкрайно скъп спомен от детството ми са зимите на любимото ми село. Балканджийско село, балканджийски сняг. Да се прибереш в старата къща, печката на дърва да пращи, а на нея баба ти да е сложила две тухли да се сгреят, на които след това слагаш премръзналите си крака, обути в плетени от бабините ръце терлици… Да ви призная, очите ми се пълнят със сълзи от истината и неописуемото съвършенство, които съществуват в този спомен.

Като малка обожавах да гледам прясно навалял сняг, особено по тъмно. Под светлината на уличното осветление снегът блести като вълшебен прашец. Много обичах да разглеждам уникалните форми на отделните снежинки. Хващах шепа сняг и разглеждах; или от захваналите се по косата ми; или от навалелите по чадъра ми. Продължавам да правя всичко това и сега.  (Въпреки, че съм част от света на „големите“, в който плащаш ток, караш кола и все има някъде, където трябва да отидеш, а студът и снегът са ти виновни за всичко.) Тази година си припомних и какво е да ти скърца снегът под обувките. Хубаво е. Когато бях дете, всяка зима беше такава.

Снощи се порадвах на снега по своите си начини, след което бях като „рефрешната“. Интересно – в свят, който предлага на човека все повече хапчета, стимуланти, алкохол, наркотици и какво ли още не, като средство за бягство от реалността чрез псевдо-удоволствие, именно реалността е тази, която дава толкова много възможности да се почувстваш жив. При това – напълно безплатно.

Подай шепа. Остави няколко снежинки да кацнат в нея. Разгледай красотата. Водата помни. Дали снежинките имат формата на мислите, които са уловили? Предай нататък. (Добрите мисли.)

Вечерно, следпразнично

img_9435-2

Църквата „Успение Богородично“. Едва ли има габровец от 1865 г. насам, който да не знае за нея.

Има още