Наскоро се замислих, че на нас хората може да се гледа като на градове. Всеки със своите история, инфраструктура, забравени кътчета, специални кътчета, тайни, гробище, останки от миналото, проекти за бъдещето и купища хора минали през него. Някои – останали.
Да се разходим по централната улица – там може да видим официалната история „за пред хората“. Как се казваш, от кога съществуваш, с какво се занимаваш. Да не пропуснем и към коя пряка сочи табелата „Семейно положение“. Придобиваме обща представа, разбираме това-онова за вкусовете на човека към екстериорния дизайн на личността му.
Виж, инфраструктурата говори повече. В зависимост от това какви градоустройствени решения са вземани през годините, имаме ред или хаос. По нея се разбира и за отношението към миналото – какво от него се почита и какво тъне в сянката на отричането.
Да попаднеш на забравен или специален кът от някого – това си е събитие, равнозначно на откриването на съкровище. До подобни места обикновено се достига по малки улички, отдалечени от шумотевицата. Самите те дават много по-същностна информация, отколкото светещите билбордове по улица „Централна“.
За тайните няма какво да кажа, защото са тайни. Някои хора ги имат в повече, за други – дори ти е трудно да си представиш, че биха скрили каквото и да е. Но всеки пази по нещо премълчано за себе си. Понякога именно от недоизказаното тръгва одумването и изкривяването на истината до легендарни мащаби. Ама така сме хората обикновено – искаме да знаем, като не знаем – съчиняваме си истории, които ни се струват добро обяснение.
Гробището е за всичко, което е останало завинаги в миналото ни. Понякога отиваме там, за да помълчим и да си припомним това, което никога повече няма как да се върне.
Не всичко, което е част от миналото, е погребано. Има неща, които остават забутани в крайни квартали или се превръщат в порутени сгради и паметници, но са си там. Отношението към тях говори много за човека. Това го споменах, когато говорих за инфраструктурата. Два са основните подхода към уроците от миналото – да им се носят цветя в знак на благодарност или да се оставят да линеят ненаучени и подминавани.
Проектите за бъдещето са нищо повече от продължение на миналото. Настоящето е спойката. Имаш ли навика да строиш без мисъл, да оставяш каквото не ти е харесало как се е получило и да повтаряш това всеки следващ път – няма как да очакваш по-различно бъдеще. Но можеш да промениш всичко – и миналото, и бъдещето, стига да го решиш сега. Да – и двете.
Що се отнася до хората, които идват в живота ни, могат да се разделят в няколко категории:
„Пишман-турсити“ – не ги интересуваш, ама хич. Много от тях даже са попаднали случайно из улиците ти. Минават набързо по главната, хвърлят поглед върху билбордовете с официалната информация, „стрелват“ любопитно табелата „Семейно положение“ и си тръгват, в общи линии – все така непознавайки те, както и преди да влезнат.
„Туристи“ – възможно е да „кривнат“ и по някоя не толкова комерсиална уличка. Даже може да са се поинтересували предварително къде отиват, което да направи подхода им към теб по-осъзнат, уважителен и внимателен. И все пак си остават просто туристи – няма да им липсваш, ако дълго време не са идвали при теб.
„Граждани“ – без значение дали по постоянен или настоящ адрес, някои хора стават част от това, което си. Невинаги са в живота ти, но това, което са направили за градоустройството напомня за тях. Някои са допринесли повече, други по-малко, но са оставили нещо и това ги отличава от „просто преминаващите“. Специфичното е, че обикновено следите, които оставят от себе си са в определен район или квартал. Него са си харесали и някак не искат да приемат, че ти си повече от това, което познават те.
„Строители“ – това са онези безценни хора, които са готови да видят цялата карта на града и да помогнат в градежа му към по-добро. Които ще отидат в най-забутаните и мрачни части на най-низвергнатите ти квартали и ще донесат светлина, без да се интересуват кой през това време си прави безлично селфита под билбордовете на улица „Централна“. С които си се смял заедно, докато си окачвал поредната „реклама“ за себе си; които са те водили за ръка до забравените кътчета от теб самия; с които си открил специалните места; които знаят недоизказаното; с които си мълчал заедно на гробището; които са част от основите на миналото ти и без които бъдещето ти изглежда пусто. Понякога този човек е само един. В някои случаи такъв не идва никога.
***
В коя категория ще попадне някой зависи от две неща: неговите и твоите намерения. Те предопределят по коя улица ще се разхождате, кои табели ще следвате и дали ще построите нещо заедно. Често намеренията на двама ви могат да се разминат. Случва се и да се променят в хода на „посещението“. Но пък в тези малки неизвестности се крие част от чара на „градостроенето“.
Впрочем, няколко думи и за това. Не е лесно „да се построиш“. От значение са както средата, която ти е дадена за строежа, така и уменията ти. Някои хора в пустиня град от мечтите могат да издигнат, други в райска земя – разруха да посеят. Да не говорим, че градоустройственият план се чертае от различни представители, назначени от главния архитект, а именно – твоята светла личност. Част от кварталите са изградени по проект „Искам! Пък!“, ръководен от архитект Его. (Същият е отговорен и за западането и дори разрухата на няколко други части от града, но по този въпрос не желае да говори дори и главният архитект.) Редица улички са с подизпълнител „Емоции ООД“, по-малко с „Разум АД“. Някои от обектите са в съдружие между двамата подизпълнители. Разбира се, възможни са различни варианти в отделните градове. Зависи от решенията на главния архитект. В някои случаи има примери за чудесни райони, към които водят улици като „Прошка“, „Смирение“, „Вяра“. Те са изпълнени по проект „Божествена частица“ на архитект Любов. Там някъде между всичко това се опитваш да строиш и ти самият в ролята си на главен архитект, най-често по проект „Търся се“.
Да се откриваш и претворяваш е предизвикателство за цял живот. Непознати сме за самите себе си и понякога сме най-голямото си препятствие към по-доброто ни „Аз“. Точно затова срещата с другите е от голямо значение. Когато допускаме някого в живота си, си мислим, че го правим, за да разберем кой е. А всъщност е обратното – чрез него откриваме себе си. Затова е важно кого избираме да ни развежда в нас самите. А още по-важното е да умеем да приемаме с Любов и благодарност всичко, което намираме.
razkovniche.wordpress.com 